Четверг, 28.03.2024, 21:23


   
Приветствам Ви Гость | RSS

Българско училище "Изворче"
        към БКЦ "Акад. Ал. Теодоров-Балан"

Нашата анкета
ИСКАТЕ ЛИ ДА ПОСЕТИТЕ БЪЛГАРИЯ?
Всего ответов: 24
ВРЕМЕТО в КУБЕЙ

Каталог файлів

Главна страница » Файлове » Кубей » История

Кубей
29.10.2010, 13:28

                                                                                               КУБЕЙ

                                                                     СЕЛИЩЕТО И НЕГОВОТО НАСЕЛЕНИЕ

 

 

1. Разположение на населения пункт.

Село Червеноармейское (до 1940 г. — Кубей) се намира на 18 км. на североизток от районния център гр. Болград в Одеска област. Няколко реки с относително неголяма площ пресичат от север на юг тази част на Буджакската степ.

            Както и болшинството български колонии, този населен пункт и принадлежащите към него използваеми земи така са разположени, че да може максимално да се използват възможностите на релефа. Населената част заема северозападния склон, който се издига над десния бряг на р. Кара-сулаку (назовавана от местните жители Кайнаки), приток на р.Катлабуг. Икономия на използваната земя, защита от ветровете и близост до вода, се наблюдава и в Червоноармейское. Но тук се откриват и известни отклонения от традицията, който са настъпили при разширението на селото през 1960-1980 г., когато се построили жилища и на левия бряг на р. Карасулаки. Трябва да се отбележи също, че селото се разделя на части от няколко дълбоки оврага, който се простират от север на юг.

            Рационалното използване се забелязва и при усвояването на обкръжаващите Червеноармейское земи. На север и на запад от селото, т.е. по южните склонове, в местностите Саръ яр, Бобик баалар, Йени баалар, Чатал кулак, са били засадени лозя и овощни градини, който съществуват и до днес. Долините по поречието на реките Карасулаки и Катлабуг (местно название Катлабух) били оставени за обществено ползване (Чаир толока) като пасища за добитька, някои от които са запазили старите си названия: Аязма и Кайнаки (бълг.) или Кайнаклар (гаг.) — по р. Карасулаки и Отул кулак, Обан кулак и Ертлук кулак по р. Катлабуг. Останалата част била определена за орна земя — нивите Ке-лемя, Юкляр чукур, Алказы, Мелкие могилки, Мийшир топак, Марчева скърда  и т. н.. До средата на XX в. част от нея - на юг от селото, е била църковна земя.

Това разпределение на земите е свързано с традиционните занятия на българите и гагаузите в селото — земеделие, градинарство, лозарство и скотовъдство. Трудно е да се каже дали тази система на разположение е пренесена от предишните местожителства или е създадена тук, в Буджака. Същевременно, явно предишния опит, все пак, е играл значителна роля. Това косвено се потвърждава от факта, че например българите от с. Огородное (Чийший), при който са налице подобии условия и са се заселили в Буджака приблизително по същото време, имат друга система на разпределение на използваната земя.

През 1816 г. на колонистите от Кубей били дадени 9 341 десетини земя. От тях 47 десетини и 60 кв. сажена заемали дворовете с жилищата, а 9 192 десетини и 2 340 кв сажена били отделени за оран и сенокос .

През 1989 г. колхозът «И. М. Калинин» разполагал с 12 333 хектара земя: 8 036 хектара ниви, 1 342 хектара лозя и 210 хектара овощни градини.

 

  1. Структура на селото и ситуиране на обществените постройки.

По тип планировката на с. Червоноармейское се отнася към селата с улично-квартално застрояване. Улиците са паралелни по посока северозапад, съответно североизток и са перпендикулярни на р. Карасулаки. Те са разделени на неравномерни правоъгълни квартали, в покрайнините на който се разполагат кыщите с дворовете.

Както и за повечето колони на българските преселници в Южна Бесарабия, административният, култовият и търговският център са разположени на един площад (мейдан, магдак, хуро). Топографски той се намира по-близо до северо-западния край на селото, на границата между двете части с компактно живеещо съответно българско и гагаузко население.

В исторически наложилият се център се включвали:  църква (построена 1820-1834 г.), сгради на селското управление, училище и болница. Освен това, по периметьра централния площад бил заобиколен с търговски лавки и питейни заведения (кръчми)

След установяването на съветската власт, структурата на центьра е претърпяла съществени изменения. Административните здания се залазили, но преминали към селсъвета и управлението на колхоза, местата на частните търговски заведения били заменени с нови държавни и кооперативни, а на мястото на разрушената църква през 1965-66 г бил построен Дом на културата.

Днес функцията на църква изпълнява малка едноетажна постройка, разположена също в центьра. За нас е важен фактът, че тя е залазила традиционното си име: «Св. Бого­родица».

Освен това, сред култовите места трябва да отбележим параклисът «Св. Мария» (с икона разположена под покрива на четири стьлба). Той се е намирал на възвишението в оброчището Юкляр чукур извън селото на изток от него. По сведения на старите жители до там се устройвали религиозни шествия и молебени в някои важни моменти от обществения трудов живот на селото — в началото или края на полската работа, при суша и др. Още едно такова място е оброчището Аязма. Специални съоръжения и оборудване тук не е имало, но информаторите казват, че даже в нача­лото на XX в. на Йорданов ден (19 януари) на това място се провеждало водосвет.

На север от централния площад, в ъгъла на жилищния квартал, през 1994 г. общността на евангелистите-баптисти построила молитвен дом.

Гробището се намира в северния край на селото и както във всички бивши колонии в Буджака, то е оградено с ниска каменна ограда.

Сред другите обществени постройки трябва да отбележим и мостовете над реките. Два от тях - Иванув или Централен мост и Червен мост били построени през 1911—1912 г. Освен това, в селото има и няколко пешеходни моста над овразите.

До 40-те години на XX в. около селото имало вятьрни мелници (уденицъ, жерка). Повечето от тях били разположени на левия бряг на р. Карасулаки. Освен тях в селото имало и три парни мелници, маслобойни (улойници), ковачници и кожарски работилници.

 

НАСЕЛЕНИЕ

  1. Преди основаването на селището.

През късното средновековие (XVIIXVIII в.) основното население в Буджакските степи били ногайците. Въпросите, свързани с етническата история и култура на този народ остават едни от слабо разработените в научната литература. Същевременно, не е възможно да не обърнем внимание на факта за тяхното влияние върху следващите жители, обитаващи тази територия, в това число и върху преселниците отвъд Дунава. Най-ярък пример за това са топонимите от тюркски произход в южната част на Бесарабия.

Навремето А. А. Скалковски обръща внимание на това, че названията на много населени с българи и гагаузи пунктове са заимствани от ногайците. Такъв е случаят и с Кубей, чисто название е пренесено от ногайски зимен лагер, който се е намирал в тази местност през XVIIXVIII в. Според него то означава «съсредоточие», т.е. център на рода (казана).

Важно е да се отбележи, че и народната етимология на името, която дават местните жители, също се свързва с ногайския период в историята на Буджака. Съвременните жители дават няколко варианта на легендата, свързана с обяснението на името на селото:

            1. Някога тук е живял богат хан Бей със своя син (според други -   дъщеря) Ку. Оттогава селото се нарича Кубей. Казват също, че по-рано Кайнаки била голяма и пълноводна река, а този Бей запушил нейния извор с вълна.

            2. В стари времена на двата бряга на реката живели девойка на име Ку и момък, който се казвал Бей. Веднъж, при преплуването на реката, влюбеният момък се удавил. От мъка баща му запушил извора,

3. Богатият Татар-бей имал любим син Коп-бей. Когато едва осемгодишен Коп-бей умрял, баща му построил сели­ще и го назовал в чест на сина си. Някои от старите жители
допълват, че момчето се удавило, а бащата покрил водата с вълна.

4. Живял тук татарин, или може би турчин — Бей и той имал два сина — Ку и Бей (но понякога се споменава само единия - Ку). Един път те потънали в реката. Тогава разгневеният баща заповядал да занесат 40 бали вълна и да покрият реката при извора Шнур, за да не се удави повече
никой. И назовал тази местност в чест на синовете (сина) си.

При всички относително разнообразии сюжети и персо­нажи е очевидна общата основа, която явно трябва да се тьрси в историческите реалии на ногайската епоха.

 

4. Основаването на селището и след това.

Ногайците са преселени от тези места през 1807 година във връзка с руско-турската война от 1806-1812 г. По това време тези територии били присъединени към Руската империя. От това време започва активного заселване на тези земи, в това число и с преселниците от отвъд Дунава. С това се поставя начало-то на нов етап в историята на Буджака изобщо и на Кубей в частност.

Днес основните жители на селото са българи и гагаузи, които всъщност са и неговите основатели. Общоприетата година на основаването на селото е 1809. Трябва да се при­знав обаче, че преселването тук на българското и гагаузкото население не е било едновременно и е продължило до 30-те години на XIX в. По време на теренните проучвания някои от информаторите казваха, че техните предци са се засели­ли в Кубей през 40-те години. Но най-масови явно са преселванията през периодите 1806—1812 и 1829—1830 г. През 1822—1927 г. в Кубей вече имало 179 семейства, и общият брой на жителите бил 1025. Според широко навлезлите в научен оборот данни на В. М. Кабузан [1974], през 1832 г. към тях се присъединили още 86 семейства или 493 жители. Понататьшното увеличение на населението се дължи на естествения прираст.

Един от най-сложните моменти при изследването на жи­телите на селото е въпросът за изходните зони на Балканите, откъдето са тръгнали българите и гагаузите. Най-убедителна изглежда гледната точка на българският изследовател И. Дундаров. Той посочва четири основни места в метрополията: с. Дурмушкой (днес - Лозово) и с. Косово, Шуменско, от самия гр. Шумен и от с. Ёни махале, Сливенско.

Има основание да се предполага, че първоначално изселниците от близките до Балкана райони са се заселили заедно в Кубей, образувайки отделни квартали (махали). В по­следствие обаче, това положение се е изменило. По-късно към тях се присъединили и изселници от други райони. Ако се сьди по разказът на една от инфррматорките, че нейният прадядо е преселник от София и по фамилното име (или прозвище) Шоп, може да се допусне, че макар и спорадично, преселници е имало и от Западна България и по-точно от Софийско. Възможно е и гагаузите също да не са от едно селище. Но съдейки по българският им говор, те са дошли от един район (най-вероятно от Сливенско-Ямболския).

Паралелно с това, се заличават ареалните и субетническите различия между народната култура на българите и гага­узите. Въз основа на предишен опит се установява интегра­ция в културно-битовата сфера в рамките на един населен пункт.

Въпреки това, до днес са се залазили в отделни части на селото компактно населени маси българи и гагаузи. Условната граница между тях е централният площад. Някои от гагаузите често делят с. Червоноармейское на Гагауз мааласъ (//махалась) и Туканнар (Тукан мааласъ // махалась), т.е. българска част. При гагаузите е зафиксирано и друго назва­ние — пула, което е синоним на мааласъ // махалась. Българи­те пък отделят гагаузката част, като я наричат Гагауз-маала, а общо название за своята част нямат. Нея я подразделят на отделни квартали (маали): Гулемий и Манинке Паркан, Кордонската маала, Труфкин маала, Паостронка маала и т. н.

Исторически старата част на селото — Читак, отделят и българите и гагаузите в селото. Разположена по дължина от изток към центъра, в нея живеят българи, които добре владеят и гагаузки език.

Подобно ситуиране на «землячеството» в структурата на селището се среша и в други бесарабски села, но сред изследваните от нас села в Червоноармейское то се проявява най-ярко. При това деление, покрай всичко останало изпъкват два важни момента. Първият от тях е свързан с идентификацията на човека вътре в селото: на въпроса откъде е той, до неотдавна кубейци уточнявали своята принадлежност към тази или онази част. И втория — до средата на XX столетие тези махали са залазили ендогамни черти. По-възрастните информатори казват, че младежите от една махала за да участват в седянка или в друга форма на добрачните забавления през свободното време на младите хора от друга махала могли само след почерпка (магарич; алдамач). Най-силно това било изразено при опозицията между българската и гагаузката част на селото, т.е. налице е етническа ендогамия.

Тези регионални подразделения, могат да се смятат за отживелица, съхранила традицията от времето, когато във всяка махала (с изключение на новите) са живели изселници от един район на България.

Заедно с това интеграцията в един населен пункт намира своя израз в установеното общо название за всички негови жители. Такова название е кубейци, зафиксирано не само в самото Червоноармейское, но и при жителите на съседните села, така, както и кубейци използват подобии названия за жителите на близките населени пунктове: за българите от с. Калчево — кашляци, калчевци, калчанци; за тези от с. Табаки — табаци; за гагаузите от с. Орехово — пандаклийци; от с.Виноградное — курчици; от с. Жовтневое (българи и албанци) — каракуртци, съответно албанци.

Тези названия исторически се наложили в Бесарабия и по принцип са образувани от старите названия на колониите. В известен смисъл, както правилно се отбелязва в литературата, това е своеобразно субетнонимно равнище.

5. Демографски особености и тенденции.

Както вече стана ясно, населението на Кубей от най-ранните етапи от историята му се характеризира с полиетничност. Покрай българите и гагаузите, които представят основния състав от жителите на селото, през 20-те години на XIX в. тук са живели три семейства украинци и по едно семейство руснаци, молдовани, цигани и гьрци. Вследствие както на асимилацията, така и на миграцията, в началото на XX в. ситуацията се променя: освен българите и гагаузите останали само руснаци — 54 човека, които представляват малко повече от 1 % от общото число жители.

Поради политическата история на региона и измененията в социалната структура, през периода 1970-1990 г. етническият състав търпи значителни промени.

Във втората половина на XX в. повечето от половината семейства са били формирани от по една народност. През 70-те години моноетнични са били 56,5% от всички семей­ства, към 1995 година те малко намалели — 53,4%. През 70-те години чисто българските семейства съставлявали 31% от общото количество семейства, а през 1995 г. - 32,3%. Процентът на гагаузките семейства през това време намалява - от 24, 9% на 20,6%. Освен това, през 1977-79 г. в с. Червоноармейское имало 4 чисто руски семейства, 4 чисто украински и 1 арменско семейство. Към 1995 г. руските семейства стават 6, украинските остават 2, арменското семейство се изселило, но се заселило едно молдовско семейство.

Тенденцията към увеличаване на полиетническите бракове през последните 20 години е съвсем слаба. Количеството на такива семейства се е увеличило от 43,5% на 46,6%. По-голямата част от тях са българо-гагаузки (29,1% през 70-те години и 30,96% през 1995 г.). Значимо място сред тях заемат семействата, в които покрай българи и гагаузи има и руснаци (6,8% през 70-те г. и 7,1% в 1995 г.), украинци (съответно 4,4% > 5,1%) или моловани (съответно 1,7% > 2%). Се­мействата, в които имат в състава си представители на дру­га етнически групи са спорадични. В резултат от социализацията младото поколение в тези семейства има българско или гагаузко самосъзнание и не е носител на етническата култура на другая родител.

Почти такова съотношение се проследява и сред нашите информатори. Повечето от полови ната семейства се оказаха моноетнични (48% български и 7, 7% гагаузки). Представителите на българо-гагаузките семейства представляват 38,5% от информаторите. Българо-гагаузките села са пръснати из цялото село, а не само по границата между гагаузката и българската махала.

Прави впечатление фактьт, че етническата принадлежност на съпругата на информатора, обикновено съвпада с тази на майка му. Това явление разкрива момент от етнопсихологическата характеристиката на жителите в селото и друга села с подобии етнографски ареали. Интересно е и това, че всички жители в селото свободно говорят българс­ки, докато гагаузки говорят само самите гагаузи и българите, живеещи в старата част на селото (Читок), разположена на самата граница на компактно заселените по-рано българи и гагаузи.

 

 

 

 

Категория: История | Добавил: Nikolas
Прегледи: 954 | Натовареност: 0 | Рейтинг: 5.0/1
Всичко коментарии: 0
Имя *:
Email *:
Код *:
Търсене
Аудио файли
Видео файли
Статистика

Онлайн всичко: 1
Гости: 1
Ползуватели: 0

Locations of visitors to this page


Copyright MyCorp © 2024
Конструктор сайтов - uCoz